Отборен свят

Животът е игра за двама.
Днес си тук, утре те няма.
Стресът взима своите жертви


... ами това е. Нататъка сте вие :)

Една тиха вечер

Животът е злобен, ограбвал е всеки,
живота е гаден проклел те на веки.
Сълзите червени, леко се стичат.
Очи изморени от теб се отричат.

Загубих играта, по-точно ръката,
с която да пиша чернови по дъската.
Няма я римата, смисъла бяга,
нищо, дерзайте. Това ми приляга.

 Слушам си гънс и се кефя на листа,
знам, че тъпея - и на мен ми писва.
Искам да мога, искам да бъда
да пиша, да смайвам и рима да търся.

Нямам, сериозно, муза отдавна.
Дали я изгоних или изхабих я.
Може би пак, любовта е виновна.
Защото тя ме накара да пиша.

Омразата също е стимулант,
но кой ще чете тези пумии.
Няма мисля друг вариант,
освен да мълча и да пиша глезотии.

dvf

О, боб! Защо те ядох снощи?!
Сега изпълнен съм със твоя газ
и той надува тялото ми в пристъп мощен
и не издържам вече аз...

Салют! Експлозия разцепи мрака.
Заря изригна в нощната тъма -
сякаш цистерна имах между двата крака,
избухнала със мощна миризма

Във този миг разтресе се земята;
стени и сгради падаха със вой;
прощална песен пееха стъклата
и сипеха се долу във порой...

О, ужас! Сякаш в Хирошима
попаднал бях незнайно откъде...
безсилна ще е даже мойта рима
да преразкаже що око виде...

Трагедията беше нечовешка -
децата плачат, майките пищят
В прегръдката си ледено-мъртвешка
за вечен сън притиска ги нощта.

Аз гледах вцепенен, недоумявах,
реалност ли е, сън ли е това?
Как цялата трагедия направих
с една-едничка... бобена пръдня...