Най-високото свободно падане до сега

Преди броени минути, австралиецът Феликс Баумгартнер скочи от "ръба на космоса".

Неговата капсула беше издигната на над 39 000 метра височика, от къдет той осъществи свободно падене повече от 4 минути.

Месеци подготовка и няколко отложени скока за 5 минути радост.
Един "малък" скок за Феликс, един голям скок за Човечеството.

Моят online бизнес

Преди известно време основах “Интерактивна Интернет лайфстайл медия комюникейшънс и салюшънс корпорейшън”. Компанията бързо се превърна във водещ играч на българския онлайн пазар и аз като неин основател и собственик придобих огромна слава като най-известния български Интернет starтъп предприемач. Постоянно ме викат по конференции да обяснявам формулата си на успеха, но истината е че аз съм много зает човек и нямам време да се занимавам с презентации, затова реших да опиша опита си тук.
Най-важното нещо за един starтъп бизнес са хората – няма да се уморя да го повтарям. И идеите също така, най-важното нещо в Интернет бизнеса са идеите. Както и правилното им изпълнение, което е най-важното за един starтъп. Позиционирането на продукта и маркетинга е най-важното звено в подобна компания. Това просто правило трябва да запомните от мен и ви гарантирам 100% успех. Казва ви го един успял човек, за когото най-важното нещо в бизнеса е да си постоянен в това, което говориш и да си уверен в себе си.
След като наех офис в елитен софийски квартал, в който освен че няма манастир, няма и ливади, се заех с набирането на персонал. За да не използвам клишета, ще ви кажа че в България няма качествени кадри, но въпреки всичко аз бях готов да инвестирам в бъдещето на нацията своите средства и опит. Като начало идентифицирах три основни звена в бъдещата компания – маркетинг отдел, разработчици и секретарка.
Пуснах следните обяви в сайтовете за работа – “Международна компания с голям опит търси да назначи СПЕЦИАЛИСТИ по маркетинг и програмиране за работа върху нова онлайн платформа” и “Голям шеф на международна компания търси секретарка с перфектно владеене на език, моля изпращайте само снимки на посочения имейл адрес”
И заваляха СиВита и снимки на потенциални секретарки. Висшисти и студенти от цяла България с невероятни познания по Интернет, социални мрежи и MS Word изпратиха автобиографиите си които напълно опровергаха първоначалните ми впечатления, че липсват квалифицирани кадри от специалисти в местния пазар на труда. В крайна сметка се спрях на три кандидатури.
За нуждите на компанията от човек, който да разбира от компютри наех социално неконтактен програмист от малко село, чиято цел в живота бе някой да му плаща, за да гледа в монитора и да практикува хобито си и единствено занимание в живота – програмиране. Като отговорник по маркетинг назначих млада дама специалистка по PR, маркетинг, комуникация и фотография току що завършила Софийския Университет, която ме впечатли с креативността в блога си, в който бе постнала реклами от youtube и снимки на чаши кафе. За секретарка подходих по традиционния начин при наемането на такъв тип служители и взех тази с най-големите цици. Предполага се че и тя е най-комуникативна тъй като всеки иска да си говори с жена с големи цици, а това че бе леко глупава бе допълнително предимство, което макар и да не съм търсил силно оценявам.
Програмистчето наех на минималната работна заплата, като му казах че до няколко месеца ще му я увелича, маркетинг момата отначало искаше пари, но аз и обясних прилежно, че в нейната професия не се плаща в реални пари, а в проценти и тя се съгласи. В зависимост от това колко проценти изкара в края на месеца ще получи процент от тях – логично е. Секретарката ми излезе по-скъпо тъй като трябваше да й плащам квартира, кола, парцалки и обувки, както и отделно да й давам кеш, когато се чувстваше пренебрегната и искаше да звъни на жена ми.
Тъй като моята мисия бе вече реализирана – поне трима човека ме наричаха с истинското ми име – “шефе”, аз си помислих, че работата ми се изчерпва с това. Наредих на всички да не стоят без работа и сами да си намерят начин да изкарват пари на компанията. За съжаление обаче неблагодарниците не ме разбраха и продължиха да лентяйстват още два дни като през това време на всички компютри в офиса се прожектираха сайтовете на туитър и фейсбук. Реших, че е време да стегна екипа по-сериозно и свиках среща – оперетивка, на която да планираме скеджула за следващата седмица. На въпросния мийтинг разкрих и гениалната си новаторска идея, с която ще стартираме ударно и ще разбием пазара. Нещо, което никой, никога досега не се бе сещал да направи – СОЦИАЛНА МРЕЖА – PRIATELI.BG

При вида на слайда и тримата ми подчинени останаха безкрайно изненадани. Видях “WOW” ефекта в очите им и продължих да ги мотивирам. Тъй като наистина не ми се вижда много сложно цялото това нещо дадох на програмиста една седмица да е готов със сайта, на маркетинг специалистката да е написала прес релийз и работеща маркетинг стратегия за въвеждането на микро пеймент, а на секретарката да остане след края на планьорката. Разбира се, помолих всички да не забравят, че е хубаво и да си намерят и нещо за вършене, което да е полезно за фирмата в случай че се окаже, че имат свободно време.
След една седмица се събрахме, за да видя готовия проект. Програмистчето показа една Интернет страница, която изглеждаше горе долу така – бял фон и един бутон на който пише “Upload”, а отдолу три реда текст – “Test, test , 123, 123. Test, test , 123, 123. Test, test , 123, 123. Test, test , 123, 123. “
“Кфо е т’фа бе?” питам го аз
“Ами това е интерактивна система за активност в социална мрежа. Чрез бутона Upload си избираш снимка от компютъра, а текста може да се редактира” отговаря програмистчето доста стеснително.
“Къде са пичките? Къде са коментарите на неуспели режисьори/сценаристи/журналисти? Ти май не осъзнаваш същината на проекта” дадох своята критика. Програмистчето се засрами и погледна надолу с тъжна физиономия, която подсказваше, че още една дума от мен или от него и той щеше да ревне, затова прехвърлих топката към маркетинг отдела.
Маркетинг специалистката, която тъкмо бе завършила с отлична оценка Факултета по журналистика и масови комуникации, специалност Връзки с общественноста, предостави на всички в залата 10 страници прес релийз, в който се описват предимствата на новия начин за общуване и как социалните мрежи ще променят начина по който хората мислят и комуникират. На всяка страница имаше поне по една снимка на чаша с кафе или природен пейзаж, плюс два линка към youtube от рекламни кампании на фирми за козметика.
Сблъсъка с реалността ме накара да се замисля дали наистина има смисъл да продължавам да се мъча, но бизнесмена в мен надделя над другите няколко самоличности и аз реших, че като всяко начало и това е трудно. Взех радикално решение – отменяме проекта. Видях в очите на моят екип от професионалисти разочарование поради факта, че това, което до вчера е било работата на техния живот от днес е нещо, с което ще се хвалят че са направили сами, но гадният им шеф не е разбрал гениалността им.
За да тръгне дейнсотта на моят starтъп се нуждаех от гениална и уникална идея, нещо което никой в България не е правил. Нещо което може да се направи от хора, които са некомпетентни в това което вършат, но въпреки всичко имат претенциите да са велики и идеята веднага дойде, щом вързах думите “некомпетентен” и “лесно за изпълнение” в едно изречение – НОВИНАРСКИ САЙТ. Трябваше ми половин час и вече имах в главата си ясна картинка как ще изглежда и функционира новия сайт. Събрах екипа си от професионалисти и им показах това:

И отново раздадох задачите на екипа – “Програмиста има пет дни да направи така, че дори и най-нисшите форми на живот, каквито са българите с претенции за журналисти, да могат да публикуват текст и той да се появява на екрана до снимка на Бойко Борисов. Маркетинг мацката има за цел да използва най-новия похват за привличане на клиенти в глобалната мрежа – изпращане на и-мейли с резюме на проекта и тарифите за реклама.” Забелязах, че секретарката от своя страна дъвчеше небрежно дъвка като от време на време си я издърпваше от устата и си я увиваше около пръстта. Стори ми се, че това е достатъчно сложно за нея, затова и не ѝ дадох допълнителни задачи.
Аз от своя страна организирах наемането на журналисти за нуждите на най-новия ми Интернет проект. Обявата ми в сайт за наемане на персонал гласеше: “Водеща онлайн медия търси да назначи редактор. Препоръчителни изисквания: владеене на български език (включително и писменно)”. От опита ми с реални събития и хора завършили факултета по журналистика знаех, че вдигнам летвата прекалено нависоко.
На обявата ми се отзоваха над 100 горди провинциалиста с амбиция за Пулицър и умения за помощник чистачи. Избрах единия от тримата, които можеха да боравят с мишка и компютър и единствения, който даваше признаци, че има шанс да се научи да работи със сложна програма каквато е Интернет браузър. Казах му – влизаш в сайта на агенция “Фокус” и започваш да преписваш всички новини.
Седмица по-късно на скеджулнатия мийтинг очаквах да видя крайния вид на новата ми медийна онлайн империя. Програмистчето застана пред монитора и показа с гордост две снимки на Бойко Борисов и няколко реда текст гласящ “test, test, 123 123”. На местата където трябваше да бъдат банерите излизаха съобщения за грешка, останалата част от страницата бе пълна с линкове на които пишеше едно и също “test, test 123, 123”. Където и да кликнеше по сайта браузъра забиваше, а потребителското име и паролата за влизането в административния панел бяха съответно “kur” и “kurkur”. Въпросния панел представляваше стандартна MySQL таблица с около 1500 записа и 40 категории. Попитах новоназначения журналист дали може да работи с този бекенд, а той ме погледна все едно току що се е самоубил. “Аз си мислех, че трябва само да преписвам новини” каза той и за да докаже, че ме е разбрал ми показа две тетрадки, в които бяха преписани новините от последната седмица от сайта на Фокус.
Очевидно не можеше да бъде по-зле казах си аз и думата взе Спаска, момичето което се занимаваше с маркетинга. Тя бе изпратила на над 1000000 имейла информация за новия грандиозен проект, но бе забравила да прикачи тарифите за реклама. Вместо тях бе приложила последните си шест снимки на пръстите си във формата на сърце над чаша с кафе и линк към статия от блога си в която има видео класация за реклами на дамски превръзки. Погледнах към секретарката, която до сега единствена вършеше някаква работа. Помолих другите да напуснат срещата и само тя да остане, тъй като бе време поне някой да свърши нещо в тая фирма и в случая това нещо бях аз. Два часа по-късно тя излезе от директорския ми кабинет елегантно забърсвайки остатъците от моето несъстояло се поколение от устата си, а аз имах още по-гениална идея.
Петнадесет минути по-напред във времето събрах колектива и им казах думите с които българските работодатели наддъхват подчинените си по подобие на Мел Гибсън в Смело Сърце – “ние сме като едно голямо семейство”. След което им показах най-новата си идея, която просто нямаше как да се провали – ONLINE ЕКОСИСТЕМА.

“Първото звено, това е SEO отдела” започнах да обяснявам “целта на този отдел е да изкарва сайтовете, които ще направим, най-напред в Гугъл при търсене на специфични ключови думи в зависимост от характера на сайта, както и при търсене на “секс”, “футбол” и “цици”. С това звено се заема програмиста. Второто звено, това си ти Спаске, е рекламна агенция, която подписва договори с големи рекламодатели, които искат да рекламират в Интернет, защото това е най-модерното нещо в момента. Основните ти плюсове са, че рекламите ще се показват само в профилирани Интернет страници, които ще бъдат на тематика тясно свързана с предлаганите от рекламодателя стоки и ще бъдат индексирани на първо място в Гугъл. Сайтовете от своя страна ще бъдат списвани от журналистчето, който ще ги преразказва от други подобни сайтове или в краен случай ще използва новаторски метод – да ги превежда от английски сайтове. До една седмица всичко трябва да е започнало да работи и да сме направили първите си стотина хиляди евро”
Този път наистина не виждах пробойна в плана. Всичко бе толкова просто, ясно визуализирах реализирания план в главата си – черен Мерцедес, на предната седалка е секретарката и заедно отиваме на вилата ми на морето, заради която НАП са си купили още един хеликоптер тъй като не може да се обходи само с един. Не можеше нищо да се издъни, не и този път.
Седмица по-късно на поредния скеджулнат мийтинг видях, че всички са страшно развълнувани да покажат какво са свършили през седмицата. Както винаги започнахме с програмистчето. Той отвори Интернет браузър на компютъра си и написа в Гугъл “test, test, 123, 123”, след което се появиха дузина сайтове, той натисна на 8ма страница от резултатите и гордо посочи с пръст единия от листнатите сайтове в края. След което кликна на него и се отвори test-test-123-123.com в който имаше написано “Test, test, 123, 123. 123Test, Tets, 132, Etst, sex, Test 123, teens, 123, amateur MILF, 123, 123 anal, test” в различни комбинации от шрифтове и размери. Попитах програмистчето какво е това, а той каза че благодарение на CSS техники и полу-легални методи за SEO е постигнал въпросния умопомрачителен успех в индексирането.
След това бе ред на Спаска да говори. Тя се бе свързала с множество клиенти, всичките рекламни агенции, които й предлагаха между 1 и 2 процента от половин долар на всеки два милиона импресии и двойно повече при същия брой кликове. Тя имаше план да използва присъствието си в социалните медии, за да промотира дейността на рекламната агенция, защото поне три от приятелките ѝ и двама анонимни бяха коментирали в блога й колко креативни са снимките на чаши с кафе и клипчетата с реклами на перилни препарати от youtube.
Двама down, един to go, казах си аз и погледнах журналистчето. Мечтата ми сега се крепеше единствено на неговите умения да пише блогове, като промотира рекламираните продукти по деликатен, оригинален и ненатрапчив начин. Журналистчето погледна умно, примигна два пъти и каза “не знам дали сте чували, но има един сайт – Уикипедия…”. Направих му знак да спре.
Осъзнах, че не може да се работи с тези хора, аз генерирах свежи идеи постоянно, но не срещах никакво разбиране от другата страна. Имах толкова много уникални проекти в главата си, неща които никой друг не бе правил – сайт за клюки, спортен сайт, сайт за споделяне на линкове, портал, женски сайт, кулинарен сайт, тинейджърски сайт, сайт за запознанства и още куп новаторски проекти, които сами по себе си струваха милиони долари.
Пет минути по-късно уволних целия си персонал и се захванах с нещо по-малко и по-сигурно. Нещо което знаех, че няма как да не стане, макар и не толкова новаторско и оригинално, и определено не чак толкова доходоностно – изграждането на първата 4G мрежа в България.

дизайна?

Кефи ме много. "Избери си посока" - картата отзад направо се слива с идеята.

Слива - Плод - Село - Детство - тези думички ми изскочиха в главата само като започнах да я пиша тази дума.

Дерзайте.

без заглавие

Уау, повече от година не съм писал тук. Явно фейсбук ми се отразява зле. Факт е обаче, че повече от половин година не съм писал никъде, така че тази ми публикация учудва и мен.

Не знам дали защото ми беше малко по-ведро или защото най-накрая успях да си взеха въздух от цялото това тичане в работа и извън нея, но определено ако ме попита някой днес "Как се чустваш?" бих казал "По-добре от всякога."

Няма да е това цялата истина, но няма и да е лъжа, защото наистина не си спомням скоро да съм се чуствал толкова жив. Може би защото хапчетата действат.

Ето това за хапчетата стоях 2 минути и се чудех дали да го споделя. Принципно съм много открит човек, но поне отсреща трябва да има някого, когато си изливам душата.

Така ми е малко чуждо, но нищо. За всяко нещо си има първи път :)

 Та... за тези които не им се чете назад ще ви въведа на бързо в нещата.

Казвам се Димитър, по фамилия Дуров, но почти всички ми викат просто Дуров.
Името на блога - да, ако някой се чуди е durov на обратно. Хитро нали. Понякога сам се изумявам от себе си, рядко, но се случва.

Защо пиша днес, ами не знам. Факт е, че се чуствам физически добре, но психически... знам ли.
Трудно е да се говори с мен, падам си малко социопад. Може да е съвсем малко, но определено се забелязва.

Не ме разбирайте погрешно - обичам да общувам с хората, но не обичам те да общуват с мен.

И естествено, това е в основата на всичките ми... нека ги наречем - несъответствия. Не бих се изразил с "проблеми", защото не виждам нищо нередно да искаш да те оставят на мира.

Вчера например - абсолютно от вежливост говорих с Люси 30 минути за зайката и. Останалото беше толкова тривиално, че не си го спомням, но факт - показвам от време на време човечност. Може би защото изпитвах малка вина задето съм я игнорирал толкова пъти, но какво да се прави.

Аз съм си аз и дори аз не се харесвам.

Доста съм прям, когато съм в настроение. Но моето настроение не е точно приетото положение. Да бъда по-конкретен - чуствам се по-добре когато съм кисел, ядосан. Чуствам се жив.

Да, мога да се смея на шегите на хората. Но това определено не е моята среда.
Саркастичен, прям. Май вече го казах. Нищо - ами такъв съм.

Колко хора съм обидил? Ами да започнем с това кой не съм. Ако си имал възможността да говориш с мен не по работа за повече от 5 минути съм сигурен, че поне съм те накарал да се чустваш некомфортно.

Ако не бях такъв мързел сигурно щях да изучвам поведенията на хората, и понеже съм педантик - сигурно щях да започна от себе си. Бая проучване щеше да падне. Добре, че се отказах на време.

Заглавие... ами да - няма заглавие поста и другите няма да имат - просто пост.

Омръзна ми да ми минават хиляди мисли през главата и да знам, че съм изгубил ценно време да ги разкарам от там. Поне като ги драсна някой може да се вдъхнови, да ме намрази или да ме заобича. Хора всякакви - повярвайте ми - срещал съм какво ли не. И под "какво" - наистина имам предвид това. Трудно е да определиш някой, когато той самият не знае какво е.

Станаха ли 300 думи, тука не ми ги брои. Ами да не ви отегчавам повече - стига за днес.

Утре ако съм пак на кеф - може и да драсна нещо, ако ли не - след година.
Погледнете го от положителната страна. Хората с цел странят от мен, ако започнете всеки ден да се товарите с моите мисли и чуства - ще ви се иска да не ме познавате, дори никога да не сте ме срещали.

Опък човек съм. Ако някой падне пред мен първо бих се засмял, после евентуално ще му поногна, но не мога да не се надсмея над чуждото нещастие.

Не че моето е по-малко, но както казват хората - по-лесно е да гледаш чуждото.

Ами за разказа или новелата или каквото е там - Качулката на мрака. Ако стискате много силно палци и ако намерите компютър който може да надсмогне мързела ми - може и да го довърша.

Дори на мен ми е интересно как ще завърши, ама знае ли човек. Всичко в моята главица се сменя толкова бързо, че не мога да задържа една сериозна мисъл.

Може би затова се отказах от ученето - твърде бях разсеян с хиляди други неща и не можех да се концентрирам. Въпреки, че бях доста добър в тези предмети, които ме кефеха - като цяло мързела надделява.

Да живеят удобствата. Ако я нямаше тази малка компютърна маса на леглото ми - надали щях да напиша повече от 10 изречения.

Ами аз май вече ви изпратих за днес. Нищо - такова е при мене - на приливи и напливи.

Как да легна да спя нормално, като в момента в който положа глава на студената възглавница ще се чудя, дали ако я обърна ще е по-топла и по-удобна. След това веднага ще прескоча на теорията - защо възглавницата винаги е студена от едната страна, като се има предвид, че леглото няма постоянна температура и не е редно да изстива.

И от там на синьото - колата - Пловдив. Така ми работи мозъка. И докато се усетя са минали в 2 часа и пак не ми се спи. Ами... адиос - дослушвам си Рамщайна и се връщам към филма. Мисл, че мога да догледам тази простотия.

А да - това ме накара да пиша на първо време - филма ми е толкова безинтересен, но пък веднъж като го започна не мога да го прекратя през средата, та си отдъхвам от режисьорската "магия" и смятам да довърша това безинтересно заглавие. Не ме питайте кой е - ще трябва да отворя папката поне 4 пъти докато го запомня или напиша правилно.

Дзак, дзак!