РЕЧНИК | ГЛАВА І
Глава 2 – Денят
Ø Орил, Орил, събуди се, случва се.
Ø Остави ме Априн. Не му е времето за шеги. Има още 76 дни до Денят.
Ø Не се шегувам Орил, чуй!
Той се заслуша в шепота на ноща. Наистина в далечината се чуваше нещо, звук който те бяха забравили отдавна. Осемте години робство ги бяха променили завинаги. Маргус им бе предсказал този ден, няколко часа преди да умре, той ги бе посветил в Пророчеството. Денят бе настъпил и те трябваше да действат.
Сайрек новата звезда, заместила старото земно Слънце се бе показала. Цялата планета посрещаше чистата светлина. Всичко се прераждаше. Това бе началото на краят, след по-малко от 3 години щеше да настъпи нов мездугалактически преход. Но този бе очакван за разлика от предният, който закъсня и се състоя през 2010. “Денят на страшният съд” така го нарекоха преди хиляди години земляните. но никой не поменеш Първият. Бе толкова отдавна, незнайно защо забравен, скрит под маската на многобройни войни и разрушения през годините. Дали имаше нещо преди Началото, никой неможеше да определи. Затова и се примириха, година 0. Това бе за тях първият известен на галактическите хора преход. Не бе ясно защо се случваше, но събитието не бе изневерило на принципите си. На всеки 2000 години най-голямата звезда в земната галактика обръщаше орбитата на планетите, те променяха скоростта си на въртене. Някои от тях се засичаха, избухваха и сформираха нови галактики, нови звездни системи. Предният преход беше почти унищожителен, поради слабото си развитие за даденото им време, земляните не бяха открили другите форми на живот. Бяха неподготвени. мислеха, че са сами и това им докара почти изтребление. От цялата планета оцеляха едва 4 %, богаташи и предприемачи. Имащи средствата да напуснат Земята във възвратния момент. Всичко бе изгубено на веки. Оцеляха благодарение на линцусите. Същества приемащи всякаква форма, без нуждата от кислород и със способността си да преодоляват гравитацията, те бяха оцеляли след първият преход, оцеляха и след вторият, но дали бяха готови да посрещнат и този?
Ø Априн, време е. Използвай жезъла, който ти даде Маргус. Трябва да се измъкнем от тази дупка.
Нямаше нужда от втора покана. Тя бръкна под завивката си, извади една наподобяваща на дръжка на врата вещ. Стисна я силно и след секунда се озова в неговото отделение. Прегърнаха се за кратко, нямаше време за губене. Той взе жезъла, хвана я за ръката, повтори нейното движение и отделението остана празно. Щяха да минат поне няколко дни, преди някой да забележи липсата им. Това им даваше малко време. Време в което да се подготвят.
Двамата се озоваха на малък къс земя, останал непроменен през тези години, маливите не бяха повяхнали. Но положението наоколо никак не беше добро. На около
Ø Априн, чакай тук, след малко се връщам – каза Орил, пусна ръката и, стисна жезъла и изчезна.
Няколко минути след това почти цялата градина бе пълна, линцуси и мермоли се появяваха от нищото на мястото, което заемаха преди 8 години. Но те вече не бяха същите, променени завинаги от страданията и нищета. Имаше и празни места, техните собственици не бяха намерени, бяха избити с годините и нямаше връщане назад. Завърна се и Орил с последният намерен гост.
Ø Това са всички Априн. Толкова успях да проследя. Тук ли е Амис?
Ø Точно нея очаквах да доведеш, няма я Орил, няма я – проплака Априн и се свлече на меката подложка от бели рози.
Жезълът, колкото и могъщо оръжие да беше, нямаше способността да връща времето. Само можеше да пътуваш през космоса свободно. Бе попаднал в техните ръце, след като един немощен старец Маргус пристигна с него в отделението на Април, търсещ някой на когото може да довери Пророчеството, Маргус издъхна пред очите и, завещаващ съдбата на 3 нации в ръцете и.
Те не бяха го използвали. Нямаше смисъл, щяха да спасят 100-200 от техните приятели преди да мине 3 дневната проверка и да разбере, че ги няма. Това би донесло гибелта на останалите. Това беше наказанието за бягството. Всички останали го понасяха със смърт.
Но сега времето бе на тяхна страна, никой страж не би рискувал да наказва затворници, след като знае, че му остава толкова малко живот. Щяха да са заети със преселването на семействата си, все пак и те имаха отговорности.
В миг на малкият къс планета стана непоносимо горещо. Наближаваха Сайрек и скоро щяха да обърнат посоката и.
Ø Бързо, всички около мен – каза Орил вдигна ръка, прошепна нещо и от жезъла му се спусна почти прозрачна завеса, обгърна ги като купол, където те бяха защитени от силните лъчи на звездата.
Усетиха леко разклащане и сърцето на Еполус обърна орбитата си.
Ø Тук не е безопасно вече – каза един от мермолите и посочи приближаващите ги луни.
Нямаше нужда от думи, всички се хванаха за ръце, Орил стисна жезъла и градината остана празна. Маливите все така свежи, вече започнаха да вехнат. Няколко минути след това носещият се къс планета се сблъска със други две. Експлозията беше огромна, отмести от орбитите най-близките 5 луни и хиляди късове от скали и минерали се ширнаха в открития космос. Те чакаха своят гостоприемник, за да сформират новите планети.
Малката група свободни се бе телепортирала на друга луна. Оглеждаха се наоколо, готови да напуснат отново, но им се стори безопасно. Клетките на тази луна бяха почти празни. Нямаше много оцелели, стражите бяха я напуснали преди няколко часа.
Ø Разпръснете се и освободете живите – изкомандва Орил, пусна ръката на линцуса, който бе хванал. Стисна жезъла отново и преди Априн да го попита къде отива, той се изпари.
Ø Хайде, чухте го – каза тя, взе 3ма мермоли със себе си и се насочиха към единият от входовете на клетките.
Ø Ние ще огледаме наоколо – каза един от по-младите линцуси. Кимна с глава към 3ма от своите сънародници и се издигнаха в небето.
Поеха в четири различни посоки, но гледката бе еднаква навсякъде. Цялата луна бе покрита с клетки, еднородни късове от неизвестен материал, служещи за техни домове толкова дълго време. От високо приличаха на безброй лабиринтни отделения, но всяко едно от тях криеще своята тайна. Време беше тя да бъде разкрита, да освободи своите пленници, с което да изпълни предназначението си. За няколко дни цялата планета загуби своя зловещ вид. Освободените линцуси започнаха да сътворяват полета от маливи, които се хранеха със материала на клетките. Бяха като едно цяло живо същество, пълзящо по повърхността на планетата и заличаващо всичко старо, напомнящо на земният океански рифт, с множество тунели и отделения.
Ø Колко сме – промълви един мермол.
Ø Малко над 700 – каза Априн и всички сведоха глави за да почетат гибелта на събратята си.
Всяка една луна държеше в плен близо 2 милиарда затворника, но всички бяха измрели през годините. Само по-младите, които бяха оцелели се насладиха да вкуса на свободата и аромата на маливите.
Ø Какво ще правим сега – попита една млада линцус, която бе хваната в плен едва в ранните си години и сега бе в разцвет на тялото си.
Напред излезе един съсухрен, но още едър мермол. Огледа тълпата. Покатери се на едно възвишение и каза на висок глас:
Ø Аз съм Серус, син на Хепър и Малив. Бях ръководител на Емока след мирът. Хванаха ме в плен преди 5 години, когато неможахме да издържим и колонизираха планетата ни. Добре дошли приятели. Моля, последвайте ме, ще ви заведа до нашите входове, където ще намерим храна и боеприпаси.
Поведе той хората към сърцето на Емока, планетата, на която се намираха в момента. Не вървяха много и той им посочи една точка в далечината. На пръв поглед там нямаше нищо, но като се вгледаш, се виждаше, че това нищо се движеше, това бе един от порталите. Точно под тази желирана маса, наподобяваща пространство, се намираше входа към градовете на тукашните мермоли. Всички се спуснаха в неизвестното без страх. Нямаше нещо, което да ги уплаши повече, от жестокостите, които бяха видели през годините на робство.
Ø Кой контролира светлината сега – попита един видимо млад мермол и се обърна към Серус.
Ø Вече никой няма контрол над нея млади приятелю. Сега тя контролира нас и ще бъде така докато не свърши прехода. После, пак ще се намерят желаещи да сложат ръка на тази величествена сила, но до тогава има време. Нека помислим как ще доживеем до тогава.
- - -
Няма коментари:
Публикуване на коментар