Глава 1 - Сватбата
Нощта се спускаше бавно и той усети мириса на смърт. Направи още две-три копки и се спусна отново по тунела във глинения си затвор. Огледа се, вдиша от омазнения въздух и промълви:
Ø Ех, изниза се и този ден – отметна поредната чертичка на стената. Вече бяха станали 2749. Отпусна се на влажната сламена постеля и заспа.
Ø Орил, Орил – дочу се шепот – събуди се, случва се.
Изтощеното тяло се повдигна, слабата лунна светлина хвърляше смътни сенки по лицето му. Виждаше се измъчено, покрито със рани от плъхове лице. Черната му брада стигаше колкото да покрие врата му. Той допълзя до другия ъгъл на прокълнатото си жилище и промълви:
Ø Остави ме Априн. Не му е времето за шеги. Има още 76 дни до Денят.
Ø Не се шегувам Орил, чуй!
Той се заслуша в шепота на ноща. Наистина в далечината се чуваше нещо, звук който те бяха забравили отдавна. Осемте години робство ги бяха променили завинаги. Маргус им бе предсказал този ден, няколко часа преди да умре, той ги бе посветил в Пророчеството. Денят бе настъпил и те трябваше да действат.
преди осем години
Градината бе изпълнена с аромат на белите рози, които бяха навсякъде. Днес бе денят, прехода от самота към споделен живот. Орил бе във вихъра си, неможеше да се спре. Провери виното, насочи се към арката, колко прелестна бе тя. Орнамирана със десет различни цвята кристали, всеки отговарящ на цвета на луните им. Та нали все пак Амис бе от една от тях. Трябваше да се уважи и родната планета на младоженката. Гостите не бяха много. Около петдесет, за да уважат жениха, та нали той ги спаси от Орилите, затова му викаха така – Орил, никой не ползваше истинското му име, той бе герой.
Войната бе свършила и всеки искаше да се захване със самостоятелна дейност, повечето от тях бяха забравили как се обработва земята, как се сътворяват маливите, малките сини растения, наподобяващи Земните цветя. Те им даваха въздуха който дишаха. Тази война, продължила повече от седемдесет и две години, бе променила всички. Вече нямаше вражда между линцусите, надземните хора, и мермолите – подземните същества. Много съюзи се бяха сключили през военно време, много семейства се съюзаха. Но основна роля изигра той – Орил – земния боец. Изпратен от хората да сложи ред във тази галактическа система. Изпълнена със зло във всяко свое кътче. Със силния си дух той успя да отстрани Гасер, водача на долния свят, лидера заради когото измряха повече от 3 луни линцуси и още толкова мермоли.
Вечната вражда, за надмощието над светлината, кой да контролира силата и кой да му служи. Гасер бе заслепен от желанията на баща си и неможеше да прозре истината, че не мермолите са създадени да контролират силата, нито линцусите или орилите. Само земляните имаха тази чест. Те бяха усвоили всички добри качества. След дълги години самоунищожение се намериха хора, които да се обединят и да погледнат отвъд, да се свържат със множеството галактики и системи които имаше във необятния космос. Галактическия мир бе сключен във 3021 година, паметна за много нации.
Тогава три от тях станаха водещи, земляните, със тяхната планета Земя, малката си луна и 8те си планети, станали колонии на различни преуспяващи търговци и галактически пътешественици. Втората нация бе Линцусите, светли същества, всеки със своя сила. Лекуването бе тяхната съдба, те не бяха воини, както ще се разбере във последствие. И третите бяха Мермолите, подли, алчни създания, гледащи да припечелят на чужд гръб. Последните две нации деляха една галактика и бе много трудно да се разбират, на 10те им луни вече не бе останала свободна територия, всяка бе нечие владение. А останалите планети бяха разделени отдавна.
Имаше мир, въпреки всичко, но се намери една малка група Виждащи. Нарекоха себе си Орили, повечето от тях бяха мермоли, водача им Гасер бе видял края на всичко. Нарече го Денят. До тогава бе решен да покори всички галактики и да ги пороби. Събра малка група хора, опита се и успя да извоюва пет от планетите на линцусите, те бяха производители, никога не бяха воювали. Останалите обаче се обединиха, започнаха да се обучават и така тази война продължи 72 години. Докато Земята не взе решение да я спре. Изпрати най-добрите си хора и прекрати съществуването на Орилите. Водача им бе убит и не се намери друг смелчага да го замени.
И така се стигна до днешния ден, Орил се венчаеше за Амис, красива и невинна, намери я на една от луните докато спасяваше сънародниците и. Двамата решиха да се венчаят не на Земята а на Еполус. Най-голямата планета от галактиката на линцусите.
Всичко вървеше по план. Жениха не бе виждал булката си вече четири дни, нали трябваше да я подготвят за церемонията. Бе много развълнуван. Но бе и спокоен. Тя бе във сигурни ръце. Най-добрият воин на линцусите – Априн бе плътно до нея, като ангел хранител. Оставаха броени минути до венчавката, оркестрантите започнаха да “създават музиката”, ако можеше да се нарече музика, божествената мелодия идваща от техните ръце. И ето я, Амис се появи на пътеката, във небесно синя роба, очертаваща нежните и извивки, носеща букет от маливи, разпръскващи доза след доза кислород.
Врекоха се във вечна вярност, според земните обичаи. Всички бяха готови да празнуват, неподозирайки че часове ги делят от осем-годишно робство на мрака.
Орил бе на върха на щастието, всичко бе нормално, оглеждаше масите и попадна на загадъчна фигура, дали бе човек, линцус или мермол, неможеше да се прецени. Той се приближи към него и за тази си постъпка съжали дълбоко. Това бе орил, верен на старите обичаи, оцелял по незнаен начин. решен да отмъсти. Знаеше към кого да се насочи. Свали червената си качулка, покриваща лицето му, белязано от многото битки. Протегна ръка и преди да може някой да реагира той изрече страшни думи:
Ø Сасмус, винопри, гамелус, ликхос.
През това време, стоящият с гръб към булката Орил се обърна и успя да зърне със крайчеца на окото си Амис, преди тя да изчезне. Проклятието бе могъщо, половината гости започнаха да избледняват. Изпарени в космоса и незнаещи какво ги очаква. Линцус след линцус, мермол след мермол. Всички чезнеха редом. Орил усети странна топлина във себе си, погледна ръката си, тя бе полу-прозрачна. Погледа му се спря и над Априн, стояща на масата пред него. Тя се спука като сапунен мехур. Десетина минути след заклинанието на орила цялата градина бе празна. Всеки бе запратен на изгнание в неизвестна посока.
Орил се свести, огледа се и успя да прецени на бързо, че вече не е в градината, обграждащите го четири стени ясно говореха, че измъкване няма. Падна на колене, заби пръсти във мекият под и простена.
Ø Орил, ти ли си? – това бе гласът на Априн. Двамата се бяха озовали на една планета, във съседни отделения.
Ø Априн, аз съм виновен, бях толкова радостен, че занимарих охраната. Трябваше да го предвидя.
Ø Не се измъчвай. Нямаше как да го спреш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар